Вечна любов или временно умопомрачение!?

Наистина е досадно да ти налагат постоянно едни и същи идеали, особено когато за теб въпросните са реални колкото Хари Потър и летящата му прахосмукачка...метла...същото.

В момента търся огговор на въпроса защо, аджеба, днес от общо три блока в два ми обясняваха за невероятната вечна любов и накрая даже не посмях да си изложа мнението като хората. Може би защото само при споменаването, че любовта от глупавата история на О`Хенри не е истинска, защото и ИСТОРИЯТА не е истинска, учителката ми ме обяви за абсолютно разочарован от живота песимист.

Моля? Какъв песимизъм, чист като утринна роса реализъм, при положение, че доказателства за съществуваща в РЕАЛНИЯ свят истинска невероятна голяма любов просто няма, по дяволите. Омръзна ми от романтици, които ме гледат като повредена. Мамка му, слезте на земята, Здрач е история за вампир-педофил психически насилник и глупава патица(или агне ако предпочитате :X) с некрофилски наклонности.

Да, хората си въобразяват, че са влюбени, може би понякога наистина изпитват нещо по-силно, но вечна любов? Наистина? Да вземем вечната любов на Ромео и Жулиета - ами да, като са се самоубили на по 14 и не са живели десетки години заедно, опитвайки се да се понасят. Какво му е романтичното? Двама заблудени идиоти, които слагат край на живота си, защото не става тяхното? Дали ако не им беше забранено нямаше след точно половин година нещата да не са изобщо толкова романтични?

Омръзна ми от глупави идеали, от немислещи овце, бутащи се сами в коловозите, омръзна ми да ме залива посредственост. Да, отчаяна съм, но от всичко това, от факта, че няма смисъл дори да си споделям мнението, защото знам, че няма кой да ме чуе. Няма кой да разбере, няма кой да си напъне изгладения като с ютия Тефал мозък и да види нещо от по-различен ъгъл от псевдо-идеалите, с които ни пълнят живота. Няма кой да спре да гледа нещата двуизмерно, няма кой да открие нюансите, няма кой да види повече от наложените стандарти.

Романтика? Ами тогава да убиваме младоженеца и булката веднага, след като са се оженили, за да е наистина безоблачен семейният им живот(неточен цитат от Пратчет).

Няма да има разочарования, изневери, скандали...Толкова е романтично, нали?

За един полет в полумрака

Това е старо, но реших да го пусна.

Отвисоко се вижда всичко. Целия град с дърветата, нелогичните улици и още по-нелогичните граждани. Полумрак е...прекрасно време за един полет с вятъра и настъпващия мрак. Колко хубаво – сама в тишината там горе, а под мен животът, светлините...и хората. А свободата идва с всяко вдишване, въздухът е хладен и направо опияняващ. Забравила съм накъде се нося, а и откъде тръгнах. Защо ми е да знам? Чувствам се по-волна от малкото облаци наоколо, не ме интересува вече нито кое време е, нито вечният въпрос – А сега накъде? Сега ли? Кога е сега? А кога беше вчера? Нищо няма смисъл, нито измерения. Усещам невероятно вълнение. Така е всеки път...Защо тази жена ме гледа толкова странно? Светът се завърта около мен, всичко си идва на мястото като пъзел и изведнъж почти прорицателски осъзнавам какво си мисли: „Онази, дето е седнала на перваза на петия етаж дали е самоубийца, или само е ненормална?” Осъзнавам се, отърсвам се и наум отговарям - Живей си нормалния живот, щом искаш, аз отдавна съм казала „Не, мерси”, когато досадния раздавач ми подаде брошурката. Нормален живот с всички екстри – скучен брак, две деца, монотонна работа и безброй бавно избледняващи спомени за времето, когато съм била свободна. „Не, мерси” ли? Направо побягнах с писъци. А до полумрака има още няколко часа, дотогава ще трябва само да си мечтая за него и за поредното пътешествие над града...и за безметежната свобода. Отвисоко светът е толкова простичък, докато не се приземиш и не се потопиш в него. Но щом слънцето залезе, пак ще сме само аз и сивият мрак на ранната вечер. Не искам да се приземявам в реалността, горе е толкова хубаво...

Началото - синьо този път

Колелото на времето се върти и блоговете ми идват и си отиват и вече и аз съм им загубила бройката...Без повече лирични отклонения, това е (може би?) четвъртият ми блог, така че се очаква да бъде сериозно попълван поне веднъж месечно, да е много дълбокомислен и изключително преливащ от мъдрост (поне аз да си вярвах щеше да е хубаво). Някъде долу между многото линкове съм добавила и такъв към първия ми блог, който, смея да твърдя, е определено най-добрият и най-смисленият. В момента се чувствам лееко отчаяна, защото очевидно съм достигнала интелектуалния си връх на 13 и оттогава само затъпявам, но като изключим това - добре дошли във всепоглъщащото синьо...

Уикипедия каза за синьото, цитирам: Blue is a colour, the perception of which is evoked by light having a spectrum dominated by energy with a wavelength of roughly 440–490 nm.

Нямам идея дали е така, защото не разбрах и грам, но да й се доверим...

Чичко Гугъл пък добавя, че всеки харесва някой нюанс на синьото. ;)

Blue`s not a colour. It`s a religion.