За един полет в полумрака

Това е старо, но реших да го пусна.

Отвисоко се вижда всичко. Целия град с дърветата, нелогичните улици и още по-нелогичните граждани. Полумрак е...прекрасно време за един полет с вятъра и настъпващия мрак. Колко хубаво – сама в тишината там горе, а под мен животът, светлините...и хората. А свободата идва с всяко вдишване, въздухът е хладен и направо опияняващ. Забравила съм накъде се нося, а и откъде тръгнах. Защо ми е да знам? Чувствам се по-волна от малкото облаци наоколо, не ме интересува вече нито кое време е, нито вечният въпрос – А сега накъде? Сега ли? Кога е сега? А кога беше вчера? Нищо няма смисъл, нито измерения. Усещам невероятно вълнение. Така е всеки път...Защо тази жена ме гледа толкова странно? Светът се завърта около мен, всичко си идва на мястото като пъзел и изведнъж почти прорицателски осъзнавам какво си мисли: „Онази, дето е седнала на перваза на петия етаж дали е самоубийца, или само е ненормална?” Осъзнавам се, отърсвам се и наум отговарям - Живей си нормалния живот, щом искаш, аз отдавна съм казала „Не, мерси”, когато досадния раздавач ми подаде брошурката. Нормален живот с всички екстри – скучен брак, две деца, монотонна работа и безброй бавно избледняващи спомени за времето, когато съм била свободна. „Не, мерси” ли? Направо побягнах с писъци. А до полумрака има още няколко часа, дотогава ще трябва само да си мечтая за него и за поредното пътешествие над града...и за безметежната свобода. Отвисоко светът е толкова простичък, докато не се приземиш и не се потопиш в него. Но щом слънцето залезе, пак ще сме само аз и сивият мрак на ранната вечер. Не искам да се приземявам в реалността, горе е толкова хубаво...